Авраам – Денят, в който Бог му откри величието Си

Битие 18:9-33

 За разлика от мнозина от нас, Авраам нямаше проблеми при установяване на контакт с небето. Това не му струваше никакви усилия. През целия му живот Бог беше Този, Който осъществяваше връзката с него.

Не във всички случаи ние получаваме точна информация, как Бог правеше това. Често се казва: „  И рече Господ на Авраама…“ без допълнително разяснение, дали Авраам чуваше гласа на Бога, или пък го възприемаше тихо в сърцето си. Веднъж Бог му говори чрез видение (Битие 15:1), при друг случай му се „яви“ (Битие 17:1). Важното, струва ми се, е да забележим, че всеки път, когато става въпрос за общуване между Бога и Авраам, Бог е Този, Който поема инициативата. Бог говореше, Авраам даваше отговор. Нашият личен молитвен живот би станал много по-лек, ако започнем да живеем на същия принцип. А защо да не го направим? За нас молитвата е един разговор и говоренето, разбира се, е необходимо за нея. И все пак качеството на един разговор може да бъде изцяло определено от този, който го започва. Нашата реакция в разговора често зависи от това, кой го е започнал. Много по-лесно ще ни бъде, ако в общество на непознати някой ни поздрави и прояви интерес към нас. А напротив, можем да изпаднем в сериозно затруднение, ако трябва да започнем един разговор, особено, ако опитът ни се посрещне със съпротива.

Бог винаги говори. За да чуем гласа Му, обикновено не е необходима някаква мистична опитност. Нужна е само готовността да слушаме Бога, Който е насочил вниманието Си към нашия живот. Това означава да „дадем достъп на Христос до сърцето си“. Зашото думата слушам в Новия завет в общи линии не е свързана с опитността на чуването. Много по-често тя означава да „внимавам“. „Няма никой по-глух от този, който не желае да слуша“.

И така, молитвения опит на Авраам не беше нещо единствено по рода си. До всеки един от нас Бог се приближава по същия начин. Да Го чуваме не означава толкова да се упражняваме в настройване на „правилната дължина на вълната“, а много повече, това е смиреното прозрение, че да говори е Негова привилегия, а наша отговорност е да Му отговаряме.

 Дори и да нямаме същите драматични опитности като Авраам, все пак не бива да забравяме, че той не познаваше Бога въз основа на Писанието. Той никога не беше чел нито глава от Библията.

Гостите на Авраам

 Един път Библията картинно описва как Бог се яви на Авраам. Трима мъже, облечени най-вероятно като бедуини, се приближаваха в ослепителния обеден зной към неговия стан. Авраам ги забеляза, стана и се запъти да ги поздрави.

Никъде не ни се казва, че по това време той вече знаеше кои са тези хора. Докато мъжете се разполагаха под сянката на дърветата, Авраам нареди да се донесе вода, за да измият гостите нозете си и да се приготви голямо угощение. Той ги посрещна с почести според обичая на пустинята. Същото учтиво посрещане той би оказал на всеки друг посетител.

След това, отново според обичая, Авраам сам им поднесе храната. От кой момент нататък той започна да се досеща кои са те всъщност? Трудно е да се каже. Разговаряха ли те по време на храненето? Дали Авраам им разказа за жена си Сара и за нейното безплодие? Не ни се съобщава. Но е трудно да приемем, че той би споделил с непознати мъже най-интимните си желания и дълбоко таения срам. Кой би постъпил така? Сара от своя страна не възлагаше големи надежди на Авраамовата връзка с Бога или на обещанието за наследник.

Тогава обаче, ако Авраам не беше споменал името на Сара, въпросът на неговите гости: „де е жена ти Сарра?“ — трябва да го е смаял твърде много. Как ли е забило сърцето му, когато един от тримата, наречен от Авраам „Господ“, му каза: „Аз пак ще дойда при тебе (догодина) по това време, и жена ти Сарра ще има син.“

Краката му трябва да са треперели и сигурно въздух не е можел да си поеме. Цял живот беше копнял за син и се бе надявал Бог да му го подари. От години се бореше вече срещу безнадеждността, която едва не ограбваше вярата му. И сега, ето отново същото обещание.

От шатъра на Сара прокънтя ироничен смях. Това, което последва, трябва да е било еднакво ужасно и за Сара и за Авраам. Този от гостите, наричан „Господ“, смъмри Сара и нейния смях. Скрита в шатъра, Сара опита първо да отрече, че се е засмяла. „Не е така. Ти се засмя“, беше неумолимият отговор.

Можем да си представим неловкостта на следващия момент. Като в сън се описва как „мъжете“ обърнаха лицата си към Содом и как Авраам им даде напътствия за тяхното пътуване. (Кои са те всъщност? Единият от тях, без съмнение, олицетворяваше Бога, Който се бе явил в плът. Другите двама по-късно са наречени ангели.)

Божият довереник

 

В едно от най-чудните места на Божието слово ставаме свидетели на един монолог на Бога. Той е описан тук като един мъж, който действува и мисли като човек. Ние, разбира се, сме наясно, че Божиите мисли надхвърлят всички човешки представи. Бог, Който в едно и също време чрез Своето всемогъщество поддържа съществуването на Млечния път, знае броя на космите на главата ти и се грижи за всяко врабче, не „мисли“ по същия ограничен начин като нас. И все пак, като че ли в този момент цялото Му внимание е посветено на Авраам. „Ще скрия ли от Авраама (Моя раб), каквото искам да направя? “ — пита Той.

Бог възнамерява да унищожи Содом чрез една катастрофа. Макар греховността на този малък град да бе станала известна на цялата вселена, Бог уверява Авраам, че Неговото лично, интимно познаване на ситуацията в Содом е предпоставка за справедливата Му присъда над града.

Защо беше необходимо Бог да си прави труда да се доверява на Авраам? Като че ли се чувствува с нещо задължен на този човек. Но защо все пак? Ако размислим за момент, ще разберем огромната значимост на тези събития. Господарят на Млечните пътища, Първоизточникът на живота, Създателят на всичко съществуващо около нас, Всемогъщият, Всезнаещият, Неизследимият, Съдията на ангели, демони и хора полага старание да обясни действията Си на един отделен човек и прави това, без дори сянка на надменност, по прост и разбираем начин. В този монолог Той разкрива и причината за това Свое действие. Бог познаваше Авраам. Той знаеше, че Авраам ще устрои дома си по богоугоден начин. Знаеше, че Авраам ще възпитава правилно децата си. Дали тогава в лицето на Авраам Бог си избра едно по-висше човешко същество, с което би могъл да поддържа връзка, за разлика от нас, другите хора? Това е един много важен въпрос. Ако отговорът е „да“, тогава ние трябва да се приготвим за една дълга борба, в която да издигнем живота си на достатъчно високо ниво, за да си заслужава Бог да споделя с нас Своите планове. „Защото аз познавам Авраам“. Еврейската дума за познавам може да се преведе като „избран“ или като „избран за приятел“. Когато Бог казва, че познава Авраам, с това иска да каже: „Избрах си Авраам за приятел. Промених отношението между Творец и творение, между Съдия и грешник и му прибавих едно ново измерение. Избрал съм Си този мъж, за да Ми бъде приятел. Искам да го имам и като партньор. В Моите планове той има задача за изпълнение. И макар да знам, че ще държи на Моите повеления и ще учи на тях и децата си, все пак Ми се ще той да бъде нещо повече от човек, чието единствено право е да казва: „Да, да, Господи!“ В негово лице искам да имам истински партньор, който активно да се присъедини към изковаването на Моите планове, в чието изпълнение трябва да вземе участие“.

Може би Ви е страшно трудно да повярвате, че същият този Бог желае да има същите отношения и с Вас. Вие сте едно от Неговите творения, които Той е създал. Вие сте един грешник, чиято молитва е била послушана от Него. И все пак, Той Ви призовава към една още по-висока чест — да бъдете Негов приятел и партньор. „Не ви наричам вече слуги“, каза Христос на учениците Си, „защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си.“ (Иоан 15:15). Той Ви е избрал да бъдете Негов приятел.

Този факт налага две последствия. Ако сте Негов приятел, Той се интересува за мнението Ви за Неговите планове и намерения. Каквото и друго да бъде молитвата, нейната цел е да вземем участие в нещата, които са важни за Бога и да получим съвет от Него. Бог Ви е призовал да присъствувате на един вид небесно заседание и да разсъждавате заедно с Него по съдбоносно важни въпроси.

Става ни ясно, че така молитвата се издига на едно съвсем различно равнище. Моите лични нужди и грижи вече не бива да са на първа линия в нея. Разбира се, Бог се интересува и от тях. Те имат своето място в Неговия дневен ред. Но самият дневен ред е съставен на небето и се занимава с неща, които имат много по-значими последици.

И така, Бог се съветва с Авраам за съдбата на Содом. Вече не става въпрос за бъдещия син на Авраам. Този проблем е вече сумарно уреден. „Догодина по това време…“ Бог беше взел решение по този въпрос и нямаше какво повече да се обсъжда. Сега се касае за една друга работа, която далеч надхвърля личните проблеми на Авраам. И когато Авраам вижда какво предстои, го смразява ужас.

Тежката наказателна присъда, която трябваше да се изпълни над Содом, го накара да се разтрепери. За нас Содом няма някакво особено значение — просто един град, залязъл още в зората на човечеството. Но за Авраам, в случая се касаеше за живи хора от плът и кръв. Ставаше въпрос за роби и техните господари, за търговци, занаятчии, родители, деца, животни, хранителни запаси, къщи, градини. Роднината му Лот живееше в Содом. Авраам познаваше Содом. Беше се срещнал с царя на Содом. Беше спасил много жители на града от ужасите на войната (Битие 14 гл.) Бог му беше помогнал да запази града от опустошаване. Сега обаче възнамеряваше да унищожи този град с всичките му жители.

Не е била грижата само за Лот тази, която разпали така силно застъпническата молитва на Авраам. Ако му беше само до Лот и неговото семейство, той не би престанал да се моли градът да бъде спасен, ако в него могат да се намерят десет праведника. Не, застъпничеството на Авраам далеч надхвърляше интересите на собственото му семейство. Той мислеше и за другите хора в Содом.

Всички хора са различни. Не всеки в Содом беше еднакво покварен. Все пак, може би в града е имало хора и с добри сърца и добра воля. За всички тях Авраам се застъпваше. Наистина ли Бог възнамеряваше да унищожи всички, без изключение?

Авраамовата молитва представлява една странна смесица от ужасяващ страх и безстрашие. Неговата молитва не беше по шаблона: „Ако е волята Ти, моля Те, спаси Содом. Амин.“ Това беше една молитва с истински проблем, в която ставаше въпрос за факти и цифри. Авраам пределно ясно разбираше, че Бог смята да извърши това, за което говореше. Но Той усещаше още и че ако е възможно да бъде накаран да даде някакво обещание, Той ще удържи на него. Целият му живот беше преминал в изучаването на този урок. Все пак, това беше първото му присъствие на небесното заседание и той се боеше от Председателя.

Как стои въпросът с нашите молитви от типа: „Ако е волята Ти, Господи“? Те изобщо библейски ли са? Ние повтаряме това „Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята“ — отново и отново с една сериозност, лишена от мисъл. Молитвата в действителност е свързана с изпълнението на Божията воля. Ние сме призовани да се молим или за да сътрудничим на Бога в осъществяване на волята Му, или за да получим по-ясна представа, каква е тя всъщност. Изразът — „ако е волята Ти“ — често не е нищо повече от едно бягство от отговорност. С това, като че ли казваме: не искам да влизам в дискусия с Бога. Няма защо да си правя усилия да открия каква е всъщност Божията воля. Няма смисъл и да се упражнявам в доверие към личността на невидимия Бог, Който, изправен лице с лице с невъзможното, действува по чудни начини. „Ако е волята Ти“, често се оказва недостойният изход от едно мнимо страхопочитание, което в крайна сметка довежда до извода на една испанска поговорка „lo que sera, sera“ („Каквото ще бъде, ще бъде“).

Колкото и да беше уплашен Авраам, все пак бе истински заинтересуван да разбере правилно това, което Бог в случая възнамеряваше. Въпреки това, неговата молитва не е израз единствено на търговския нюх на ориенталеца, както смятат някои. Авраам няма какво да предложи на Бога като отплата в една търговска сделка. Още повече, че облогът е извънредно висок. Не, той не се пазари с Бога. Много повече, той отчаяно се стреми да Го разбере.

Бог стои пред Авраам и очаква неговия отговор. (Има основателни причини първоначалният словоред в края на 22 стих да е бил такъв). И когато Авраам се приближава, и започва да говори, ние виждаме, че неговото изумяване се дължи не само на уплахата от Божия съд, но и от Неговата явна несправедливост.

Как можеш да бъдеш такъв, Боже?

 

„Ще погубиш ли праведния с нечестивия…? Далеч от Тебе това! Съдията на цялата Земя няма ли да върши правда?“ Фундаментът на живота му в този миг заплашва да рухне. Ако има нещо, върху което е градил живота си, то това е справедливостта и верността на Бога, на Когото той се бе научил да служи. Поразен, сега той се вижда изправен пред един Бог, Когото вече не е в състояние да разбира, Бог му е станал чужд. Промяната в техните отношения заплашва съвсем да ги разруши. За Авраам би било много по-удобно да продължи да бъде слуга на Бога, а не да Му става приятел.

Кой би предполагал, че Бог ще се окаже едно чудовище?

В него се разиграва борба между противоположни чувства — ужас пред Всемогъщия и копнеж този същият всемогъщ Бог да бъде точно такъв, какъвто Авраам си го представя. В крайна сметка, в него побеждава желанието Бог да бъде справедлив. „ В тоя град, може би, има петдесет праведника…“ Не можете да имате някакви взаимоотношения с Бога, без някога да се озовете в ситуацията, в която беше Авраам. При мен това се случи, когато една късна вечер се сблъсках с явната несправедливост на Бога, Който избра Яков, а отхвърли Исав. В същата ситуация изпаднах отново една сутрин, когато четях за Божия унищожителен гняв срещу Оза, чиято единствена грешка се състоеше в това, че протегна ръка да предпази от падане ковчега на завета (2 Цар. 6:6). Спомням си как коленичих на пода у нас и молех Бог да ми покаже, че Той все пак не е Бога от 2 Цар. 6гл. Как можех да прогласявам Неговата спасяваща милост, ако Той в действителност не беше нищо друго, освен един капризен тиранин?

Бог никога не се е оправдавал, когато в смайването си съм се обръщал към Него. Добре разбирам мъчителните мисли на Авраам, защото аз също съм се измъчвал. Аз обичах Бога и исках Той и занапред да продължи да бъде този Бог, Когото винаги съм познавал. Бях изпаднал в ужас, както поради това, което четях, така и поради собствената си безразсъдна дързост да поставям под съмнение Съдията на Вселената. Плувнал в пот и сълзи, достигнах до въпроса: „Господи, как можеш да бъдеш такъв?“ И Неговият отговор, както винаги, беше да ми разкрие за Себе Си повече, отколкото знаех до момента, така че сълзите и уплахата да отстъпят място на страхопочитание и молитвена прослава.

Подобно развитие на отношенията наблюдаваме и между Бог и Авраам. В Авраамовата молитва решаващият въпрос не е съдбата на Содом, а Божията същност. Да се застъпваш за обречените на гибел е нещо обикновено. Нещо съвсем различно е обаче да поставиш под съмнение Божията безупречност.

„Ето, реших се да говоря на Господа, аз, който съм прах и пепел“. Авраам много добре осъзнаваше неуместността, тоталната несъвместимост на това, което вършеше. Но какво друго би била молитвата, без това болезнено съзнание, освен едно безсмислено бъбрене на празни думи? Ако крием разума си от всичко, свързано с Бога, което би могло да ни създаде неудобство, молитвата ни не е нищо повече от един обикновен ритуал.

В такъв случай ние се молим на един Бог, когото сами по собствено усмотрение сме си създали, но не и на Бога, какъвто е Той в действителност. Истински молитвен процес означава да отговаряш на истинния Бог, когато Той чрез Своя Дух ти открива повече за Себе Си в Своето слово. Дефинираната по този начин, една молитва може да бъде една ужасяваща опитност, „Горко ми! загинах!“, извика Исаия (Исаия 6:5), когато видя Господа на Силите сред дима.

До този момент Авраам нямаше смелостта да попита за това, което всъщност го интересуваше. Неговото открито пазарене, постепенното му настъпване е страхливото осмеляване на един мъж, който се бои, че всяка следваща стъпка може да е последната. „ Да се не прогневи Господ, загдето ще говоря…“ Еднакво ясно се открояват, както страхът, така и силният копнеж. „ Да се не прогневи Господ, загдето ще кажа още веднъж…“

Защо Авраам спря до десет? Това никога няма да можем да кажем със сигурност. Но едно е сигурно. Той се бе успокоил. Когато получи отговора — „Заради четиридесетте няма да сторя това… Няма да сторя това, ако намеря там тридесет… Заради десетте няма да го погубя“, представата за Бога, която си беше изградил, се измени. Това не беше вече онова чудовище, пред което се беше озовал, а отново така близкият Му Бог на завета. Дори Бог някак бе станал още по-велик. Трудно му беше да Го възприеме. И все пак наистина парадоксално, това бе един Бог, когото Авраам сега разбираше по-добре, от когато и да било.

Един близък Бог, когото, от друга страна, едва познаваше. Един справедлив Бог, чийто наказателен съд излизаше извън всякакви човешки раз­бирания.

Авраам беше доволен. Нямаше нужда да продължава да намалява числото. Независимо дали Содом щеше да загине или не, Вселената, в това той беше убеден, почиваше на една непоклатима основа. Бедствието можеше да бъде ужасно и опустошението, което щеше да причини — невъобразимо. И все пак всичко беше наред.

Авраам бе станал един по-велик мъж с един по-велик Бог. Молитвата му го беше променила. Божието намерение да го покани на заседание, се увенча с успех. Председателствуващият сам доведе заседанието до край и остави Авраам изумен пред своето ново откритие.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *