Яков – Един куцащ в долината

Яков – Един куцащ в долината

Яков – Един куцащ в долината

Битие 32:22-32

          Образът на Яков, борещ се в онази самотна нощ с Божия човек в долината на Явок, е разпалвал фантазията на поети и мистици от всички времена. Мнозина виждат в случилото се една героична борба, в която Яков, наранен и изтощен, преодолява Божията съпротива срещу неговите претенции и успява да получи от Бога каквото е пожелал. Така, тази битка се превръща в пример за упорита молитва и ни сблъсква с предизвикателството: кой от нас би могъл по този начин да се бори с Бога в молитва и да спечели победа като Яков? Победа над Бога?

          Но преди да позволим на тази мисъл да завладее съзнанието ни, нека все пак видим какво всъщност ни разказва тази история. Нека се запитаме — защо изобщо се стигна до борба? Ако Бог е всесилен, а човекът — слаб, защо тогава Яков не бе победен веднага? Беше ли необходимо Бог на всичко това отгоре и да го осакатява? Мишката бори ли се със слона? Ще му направи ли изобщо някакво впечатление тя, ако реши да се бие с него?

      Първото нещо, на което трябва да обърнем внимание тук е, че Яков не е нападателят. Думите не допускат никакво съмнение: „… с него се бори Някой…“. Когато някой те удари, пред теб стоят две възможности: или да отвърнеш с удар, или да избягаш. Но когато някой започне да се бори с теб, ти вече нямаш избор. Все едно, дали искаш да бягаш, или да отвърнеш на удара, ти си принуден да се бориш. Бориш се, или за да се освободиш от ръцете му, или за да му дадеш урок. Яков не се бори, защото взе такова решение, а защото бе принуден да го направи. „Мъжът“ се опитваше да го повали.

        Защо Бог изобщо се залови да се бори с Яков? Това е един ужасяващ въпрос. Фактите говорят, че Бог се бе смалил до Якововите човешки мащаби. Той се отказа да се възползва от предимствата си пред своя по-слаб противник. Или поне го прави до момента, в който става ясно, че Яков няма да се съгласи да се предаде.

        Какво означава всичко това? Това означава, че Яков цял живот беше воювал против Бога. Схватката при Явок е символ на неговата непрестанна борба. Досегашният му живот го доведе до този пункт, но оттук нататък животът му представляваше един непрестанен стремеж да се противопоставя на Божията добрина. И както често се случва, и в този момент се касаеше за една борба срещу един Бог, Който бе решен да го благославя и да му помага.

Борбата започва

       Както изглежда, Ревека, майката на Яков, е имала трудна бременност. „Синовете в утробата й взеха да се удрят “. Тази борба в нейното тяло, като че предвещаваше това, което щеше да се случи и Ревека, ужасена „отиде да попита Господа“. И Бог й отговори: „две племена са в утробата ти, и два различни народа ще произлязат от твоята утроба; единият народ ще стане по-силен от другия, и по-големият ще служи на по-малкия“.

    Първородният от близнаците, Исав, беше червен и космат; той бе определен за ловец, силен и импулсивен. Вторият, Яков, следваше при раждането брат си, държейки е ръката си петата му (Битие 25:26). Бъдещите събития, като че хвърляха вече сянка към настоящето. Борбата в майчината утроба, ръката, хванала петата на Исав, изглежда бяха странно потвърждение на Божието пророчество. Ловък и коварен, макар и по-малък от брат си, Яков не отстъпи, докато накрая не получи това, което желаеше.

      Когато момчетата пораснаха, изглеждаше невъзможно об­ещанието за Яков някога да се изпълни. Исав беше един як, мъжки тип и дъхът на полето упражняваше върху него магическа сила. Той беше любимецът на баща си. Три неща бяха в негова полза. Като по-голям от двамата, той притежаваше правата на първороден: по-голям дял в наследството и с това автоматично старшинството в семейната йерархия. Физически той превъзхождаше Яков. И като любимец на баща си, той беше избраникът за Исааковото бащинско благословение — пророческото обещание, което патриарсите на смъртното си легло даваха на своите синове.

       Без съмнение, Яков знаеше това. Но трябва да е знаел от майка си и обещанието, което Бог някога беше дал. Въпреки това, нито Ревека, нито Яков, обръщаха особено внимание на обещанието. То им даваше основание да смятат, че Яков има право на първенство пред Исав, но и двамата нямаха достатъчно доверие в това, че Бог ще изпълни онова, което е казал. Ако Яков наистина желаеше да получи онова, което трябваше да му принадлежи, можеше да го постигне единствено чрез безцеремонна злоупотреба със слабостите на Исав, чрез измама и суеверие. По този начин той се бори през половината от живота си, за да спечели това, което Бог и без друго възнамеряваше да му даде. Накрая, той постигна точно това, което Бог беше обещал (но не и повече). И за голямо съжаление, в тази постоянна борба той загуби мира и общението с Бога. Вместо това обаче, Яков си спечели двадесет и една години в страх и грижи.

    Когато един ден Исав, физически силен, но без всякаква способност за себеотрицание, се върна от полето гладен като вълк и уханието на приготвеното от брат му ястие погъделичка обонянието му, Яков успя да купи първородството му срещу една чиния леща. Яков бе уловил шанса си.

     „Продай ми пък ти още сега първородството си. “ — поиска той. По този начин Яков наруши обичая на бедуините. Когато един човек е уморен и гладен, трябва да му се даде храна. Той може да е съвсем чужд, но ти си длъжен да спасиш живота му. А ако този човек, освен всичко това, е и твой брат-близнак…

      „Ето, умирам“ — отговори Исав, изпълнен със самосъ­жаление. „Защо ми е това първородство? “

      Но Яков все още не беше доволен. „Закълни ми се още сега“ — поиска той. И Исав се закле. Търговската сделка бе сключена. С цената на една паница леща Яков спечели мечтаното право на първороден. Това беше първата му стъпка към завоюване на първенството, но имаше да се случат още много неща.

     Примитивните народи са много по-добри от нас в способността си да предусещат приближаването на смъртта. Когато смъртният им час приближеше, патриарсите възлагаха ръце на наследниците си и ги „благославяха“, т.е. произнасяха пророчество за съответния наследник. Ревека въобще не се съмняваше, че когато един ден Исаак благославя синовете си, Исав ще получи по-добрата част. И когато настъпи този момент, тя беше подготвена.

      Един ден, когато Исаак беше сляп и чувствуваше приближаването на смъртта, изпрати Исав да улови дивеч и да му сготви ястие. Той искаше да му даде бащинската си благословия със сит стомах. Но Ревека и Яков измамиха стария човек. Ревека приготви любимото му ястие, облече Яков в Исавовите дрехи, покри ръцете и гладкия му врат с коза кожа и го изпрати при баща му, за да получи благословението, приготвено всъщност за Исав (Битие 27:1-40). Това е една тъжна история и всеки от нас би изпитал съчувствие към измамения старец. Четиримата — Исаак, Ревека, Яков и Исав бяха единодушни в абсолютното си доверие в силата на изговореното някога слово. Благословението, изречено за Яков, което му обещаваше, че ще стане „господар над братята си“, беше за тях така реално, както един документ за притежание на парче земя. Каквото и да се случеше, дори и в резултат на заблуда, това благословение не можеше да изгуби валидността си. Нямаше инстанции за обжалване. Гневът и недоволството на Исав бяха големи.

       По този начин Яков (чието име означава „измамник“), още веднъж потвърди името си. Нека отбележим, че и сега чрез собствените си човешки усилия той спечели само това, което Бог без друго бе запланувал да му даде. Интересно е, че Яков и занапред продължи да следва същия безполезен принцип, а именно — да се бори за нещо, което иначе щеше да получи без всякакво усилие.

Нито мир, нито закрила

     Исав се разгневи дотолкова, че за Яков бе неразумно да остане повече вкъщи. Под предлог, че тръгва да си търси съпруга, той напусна бащиния си дом. Скоро след това той има първата си среща с Бога.

      Една нощ, когато спеше под открито небе с един камък под главата, вместо възглавница, той сънува сън: видя една стълба, по която се изкачваха и слизаха ангели. Господ стоеше горе и му извести много учудващи обещания.

     Първо, Той му обеща, че земите около него в радиус от стотици километри, ще бъдат негови и на наследниците му. Нещо много повече — Господ му извести, че всички поколения на Земята ще бъдат благословени чрез него и неговото потомство (Битие 28:14). И за да го успокои, относно предстоящите опасности, както внушени, така и реални, Бог му засвидетелствува Своето присъствие и Своята закрила, докато запазен се завърне отново у дома.

       Когато се събуди, Яков бе изпълнен със страхопочитание, но и със страх. Според тогавашния обичай, той взе камъка, върху който бе лежала главата му, изправи го за стълб, изля върху него масло и наименува това място Ветил, което означава „Божий дом“. Тогава той направи обрек и това, което не изрази с думи, бе по-интересно от това, което каза.

       Ако Бог го върне здрав и читав в дома на баща му, тогава Той ще бъде негов Бог и Яков ще му отдаде една десета от имота си. За него сигурно беше окуражаващо (макар и страшно) да научи всичко, което Бог желаеше да направи за него. Все пак, му се стори неразумно да се предовери на това обещание. Ние нямаме възможност правилно да анализираме Якововите разсъждения. Може би никога не му е минавало през ум, че е грях да се  усъмниш в безпогрешността на Бога. Все пак е съвсем очевидно, че по отношение на Божиите обещания, той зае една изчакваща позиция. А от действията му проличава старанието с всички възможни средства да подпомогне изпълнението на тези обещания.

     Беше време, когато си въобразявах, че в това отношение далеч съм надрасъл Яков. „Ако Бог на мен ми се беше явил на сън и беше дал на мен такива обещания…“, разсъждавах аз самодоволно. Но ако погледна реалистично на нещата, едва ли имам основание да мисля така. Аз, в сравнение с Яков, имам на разположение едно несравнено по-богато и детайлно изложение на пътищата и начините на Божиите действия. Бог, наистина, може да не ми се е явявал на сън, но в Словото имам хиляди духовни обещания. А освен това, в много ситуации съм преживявал Божията драматична намеса в личния си живот, като отговор на моите молитви.

     И въпреки явната си привилегированост, трябва да призная, че и аз понякога съм реагирал подобно на Яков. Непосредствено след някой удивителен отговор на молитвите ми, аз нямам никакви проблеми в това отношение. Под влияние на въодушевлението аз съм изпълнен с хвала към Бога и ми е лесно да уповавам напълно на Него. Но с течение на времето, постепенно между мен и миналите събития, или мен и Божието слово, започва да се спуска завесата на недействителността. Хвалението ми става празно, изповедта на доверието ми във всемогъществото и верността на Бога зазвучава някак насила.

      Все пак, какво трябва да е отношението ни към Божиите обещания? Често хората казват: „Помогни си сам, за да ти помогне и Бог“. А може би въобще не е белег на неверие активно да се постарая, за да бъда сигурен, че наистина молитвата ми ще бъде изпълнена.

       Естествено, тук опираме изцяло до мотивите. Трудя се, защото изцяло уповавам на Бога? Или го правя, защото по този начин сам мога да се погрижа да постигна, каквото съм си наумил? Съществува активност, която е следствие на вярата и друга, която е в резултат на недостатъчна вяра.

     В Якововия случай знаем за какво ставаше въпрос. Яков не се мъчеше да прикрие липсата си на вяра. Ако (Бог е с мен и ме пази), ако (ми дава хляб и дрехи), ако (жив и здрав се върна у дома и Господ ми докаже, че е Бог) — всичко това характеризира отговора му на Божиите обещания.

       Когато молиш Бога за нещо, трябва да бъдеш също така честен към себе си, както беше Яков. Ако знаеш каква е Божията воля, т.е., ако се касае за нещо, за което Словото дава пълното си съгласие, трябва да се запиташ, дали поведението ти е поведение на човек, който счита, че мъничко допълнителна помощ няма да навреди.

     Когато дойде при роднината си Лаван, Яков се натъкна на един човек, който можеше да му бъде достоен съперник по хитрост и лукавство. След седем години труд, за да спечели за съпруга по-младата дъщеря на Лаван, той се събуди от замайването на първата брачна нощ, за да установи, изпълнен с гняв, че е оженен не за тази, която наистина обичаше, а за Лия, нейната не така красива по-голяма сестра. Но Яков добре си беше научил урока. Той изчака да изминат много години, за да дойде моментът, в който да отвърне на Лаван с измама.

     Неговата любов към Рахил бе достатъчно голяма, за да я приеме като втора жена „на кредит“, за още седем години служба. Това е една не особено насърчителна история, изпълнена с ревност и суеверие. И когато след това Яков и Лаван навлязоха във втората фаза на взаимоотношенията си, в която на Яков беше позволено да получи свои собствени стада, като награда за извършената служба, използвайки всички трикове, той направи всичко възможно да извлече максимална печалба.

      Едва ли животът му е бил щастлив. Той работеше като роб. Непрестанното съперничество между двете му жени го караше да има поведение по-скоро на проститутка от мъжки пол, отколкото на един доволен съпруг. Трудовите му отношения с Лаван трябва да са били повод за постоянни проблеми. (Така например всяка загуба в Лавановото стадо се попълваше от Якововото.)

     Споразумението между двамата изискваше разделяне на стадата според външните белези: тъмните овце, пъстрите и капчестите кози бяха за Яков, а всички останали — за Лаван. След сключването на това споразумение, всеки един от двамата положи максимални усилия да надхитри и измами другия (Битие 30:30-43). Надали по този начин Яков намери душевен мир. Напротив, продължението за тази история разказва, че той живееше в един постоянен страх за своята сигурност. В отношенията ни с Бога не става въпрос за това, какво печелим в полза на личната си сигурност, или материално благополучие. Целта е общението ни с Него да се задълбочава и да имаме душевен мир. Ти можеш да живееш в пълна сигурност и все пак да нямаш мир. Ако Яков можеше само да осъзнае, че животът му е в съвършена сигурност! Бог нямаше никакво намерение да допусне Лаван да му причини, каквато и да било вреда (Битие 31:24). Бог бе поел и грижата Яков да се зърне у дома богат. Но Яков не беше в състояние да се радва нито намира мира, който Божията закрила можеше да му даде, нито за ценното общение с Него. Той беше един човек, блъскан насам-натам от егоизъм, насилие и неуредени семейни отношения.

Незащитената шия на вълка

       В крайна сметка, Яков тайно избяга от Лаван и взе със себе си своето семейство, слугите и стадата си.

      Но сега го очакваше една още по-голяма заплаха. Той научи, че брат му Исав беше тръгнал срещу него с четиристотин мъже.

     Въпреки страха си, Яков не изпадна в паника. Той осъзнаваше, че единствения му шанс бе да покаже благоразположение към Исав и да апелира към чувствата му. След това, той раздели стадата и семейството си на групи като генерал, който групира и разпределя армията си. Като начало, Исав трябваше да се срещне със слугите, които да поднесат като подарък, разпределените на групи стада на „господаря ми Исав“ от „слугата ти Яков“.

   Изследователи на поведението на животните са забелязали, че един млад вълк, който предизвика главатаря на глутницата и види, че го грози поражение, му предоставя доброволно незащитения си гръклян. И като че ли в същия този момент, агресивността на победителя просто се изпарява. Зашото вместо да умъртви противника си, той се извръща, за да уринира, докато победеният вълк се измъква настрана и започва да ближе раните си.

      Когато Яков изпрати пред себе си своите жени и деца, предложи по този начин гръгляна си на Исав. След като преминаха Явок, той остана сам в нощта и изпълнен със страх зачака нейния изход. Тук и сега Бог щеше да влезе в тежка схватка с него.

    До този момент съм защитавал становището, че борбата между Яков и Господ не трябва да бъде представяна така, като че ли Яков желае да получи нещо от Бога. Това разграничаване е важно.

    Ако пристъпиш към Бога с мисълта, че успехът на молитвата ти зависи изцяло от твоята решителност, в крайна сметка сигурно ще бъдеш разочарован.

     Разсъжденията ни се свеждат до това, какво разбираме под една упорита, категорична молитва. За някои това означава да чакат, докато Бог им даде в тяхната обърканост и безпомощност яснота, правилно разбиране на Неговата воля и една променена пер­спектива. Това е един добър начин на молитва. Така се молеше Авраам, след като Бог сподели с него присъдата Си над Содом и Гомор.

    За други обаче този начин на молитва означава насила, натрапвайки се, да си спечелят достъп до Бога. Според тях, трябва да блъскаме с разкървавени юмруци по небесните порти, докато те ни бъдат отворени. Ако този начин на молитва беше упражнение в безполезност или мазохизъм, нямаше да е толкова зле. В действителност обаче, това е не само едно обезсърчение за молещия се, което го довежда дори до отчаяние, а израз на пренебрежение към Бога.

    Някой може би ще каже: „Да, но не е ли вярно, че силите на мрака се противопоставят на молитвите ни и ние чисто и просто трябва да преодолеем съпротивата на дявола чрез нашата молитва?“ Това може да е вярно; но вместо да се задълбоча в тази насока, искам да подчертая, че Яков се бореше не с дявола, а с Бога.

    Зная само едно събитие в Библията, при което отговорът на една молитва бе възспиран, поради демонично противодействие. Това е описано в Даниил 10 глава. Но мисля, че е наивно да се сравняваме с Даниил, този герой на молитвата. Освен това, целта на Даниил съвсем не беше да си извоюва достъп до Божието присъствие. Той изобщо не бе замесен в някаква битка. Просто бе завладян така силно от скръб, че три седмици тъгува и пости. Истинската битка се разигра на небесното бойно поле. Даниил не взе участие в нея. За нас не би било възможно и това да изпаднем в подобно състояние на духа, в което беше Даниил. Той скърбеше и постеше, защото не можеше да прави нищо друго. Сам Бог го бе поставил в такова състояние на духа. Но ако смятаме, че молитвите ни могат да се превърнат в тренировки по бокс, нека не се позоваваме за свое оправдание на примера на Даниил и Яков.

    Винаги е погрешно изкуствено да се правим на прекалено ревностни. Това е плътско и себеразрушаващо. Не ни помага да напреднем. Резултатът е или духовно възгордяване, или разочарование. Оттук може да извлечем друг принцип. Ако в нашите молитви не сме движени от дълбоки чувства, не бива да се съобразяваме с чувствата си. Във вярата става въпрос за моята воля, за моята позиция, която ми говори: „Все едно, дали чувствувам Божието присъствие или не, дали чувствувам, че Бог ми обръща внимание, или не, Неговото Слово ми казва, че Той ни чува и ни отговаря и аз разчитам на това“.

Победа чрез зависимост

     Яков се бори с Бога, тъй като нямаше никакъв друг избор. Той не нападаше, а се защитаваше. Все пак, в края на историята се казва, че бе спечелил победа. „отсега името ти ще бъде не Иаков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш“ (Битие 32:28).

    В какъв смисъл Яков бе спечелил битката? Нека прочетем историята още веднъж. Да си представим борбата и как Бог чрез нея искаше да помогне на Яков да проумее нещо. Можем да видим и как Бог желае да му помогне да разбере истини, които той не иска да приеме. Можем да си представим как, докато трае борбата, Бог се мъчи да убеди Яков, че не желае да му причини вреда, че намеренията Му не са зли, а добри.

      Но Яков твърде много се страхува. Цял живот е учил този урок: по-добре не се доверявай на никого. И сега, в тази битка трябва да се бори сам. Така той продължава да се бори, изпълнен със страх, но упорит. И изведнъж усеща ужасна болка и вече не може да движи крака си. Опитвал ли си някога да се бориш с лумбаго или с дискова херния? Ако някога изпаднеш в същата ситуация като Яков, мога отсега да ти кажа какво ще направиш. Обладан от отчаяние, ти ще се вкопчиш в противника си. Или ще се държиш за него, или ще паднеш.

    През мъглявия воал, спуснал се пред очите му от болката и ужаса, Яков дочу думите: „Пусни Ме, защото се зазори “. Да го остави? Как би могъл да направи това? Та той не знае дори, дали ще може да се движи сам. Да го остави? Как би се осмелил да го направи? В един момент трябва да е достигнал до ужасяващото прозрение, че Този, пред Когото се е изправил гърди с гърди, запъхтян и потен, е Богът на неговите бащи, Който с един единствен поглед е в състояние да го повали на земята. И този път, когато за него вече няма друг избор и друга надежда, неговата упоритост се насочва в правилна посока.

    „Няма да Те пусна, докле ме не благословиш“. За тези думи Бог беше чакал повече от четиридесет години. Той би се радвал много повече, ако Яков много по-рано бе осъзнал безпомощността си и се бе предал изцяло на Божията милост. Той не желаеше да го въвежда в тази тежка ситуация, но Яков просто не Му остави друга възможност. И Божият отговор дойде по заобиколен път. Чрез своята безпомощна зависимост, Яков победи.

    Бог бори ли се и с теб? Ако е така, какво те кара все още да Му се съпротивяваш? Скъперничество? (Той желае да ти даде от Своята пълнота.) Страх? (Само Той може да те освободи от него.) Ти трябва да го направиш, както на теб ти се ще, само този път? (Тогава ти си глупак.)

     Той не желае да те доведе до ръба, където вече няма да имаш друг избор, освен да се предоставиш на благодатта Му. Но ще го направи, ако няма друг изход. А може би вече го е направил. Може би си чувал вече безразсъдното заключение на някои стари хора: „Не ми остава вече нищо друго, освен да се надявам на Господа!“ Доверието трябва да стои в самото начало, а не в края. Няма граници за това, което Бог ще извърши, няма отчаяние, което Той да ти спести, за да те научи на този основен урок по молитва: ти си безпомощен и нямаш никаква друга надежда, освен Него.

    „Мъжът“ беше изчезнал и Яков стоеше там несигурен, запъхтян, внимателно опитвайки, дали ще може да върви с наранения си крак. „Видях Бога лице с лице“. Отново и отново тези изумяващи го думи преминаваха през главата му и изпълваха изтощеното му тяло с нов живот. Пенуел (или Божие лице) — така нарече той това място. Когато куцайки, със силни болки в крака, той се изкачваше, за да излезе от долината, слънцето изгря над него. От този момент нататък, нищо нямаше да бъде постарому.